О, Плиска! Нека носим йоще синините по кръста,
болките неспирни и раната на пръста;
нека спомен люти от дни на терор
да висне кат облак в наший кръгозор;

О, Плиска!

Три деня бодри пенсионери
как автобуса атакуват. Трепетно повтаря се на някой зовът
“Още малко навътре!” Дванайсетий път
гъсти орди катерят стълбата крива,
и тела я стелят, и пот я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Шофьорът безумний крещи на някой пак:
“Дай мигач бе, простак!”
И ордите се люшват с викове сърдити,
благословия към шофьора въздуха разпра. И с нов дъжд от лакти, камъни и дървье,
дружините наши, оплискани в кърви,
пушкат и отблъскват без сигнал, без ред,
Всякой гледа само да бъде по-напред
и гърди геройски напред да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Стенанията екнат. Пенсонерите реват,
насипи налитат, и падат, и мрат; -
кат лъвове се борят да си проправят път,
не сещат ни жега, ни жажда, ни студ.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
За да влезеш в автобуса трябва да си луд.
Три часа веч се борят, но спирката не иде,
отникъде взорът надежда не види.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа гратисчии под сганта на Контрольора.
Тогава Николов, един пенсионер,
ревна главоломно: “Ей я спирката, отпред!”
При тез думи силни дружините горди,
очакват геройски контролните орди,
бесни и шумещи! О геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
Въздухът намалява, но волите траят,
Автобусът се чупи – гърдите остаят.
Изведнъж, неусетно, двама контрольори,
сложиха жилетки за кървав лов готови.
“Грабвайте билетите” – някой се изкряска
и ръце космати хвръкнаха завчаска,
кат демони черни, над черний рояк,
катурят, опипват сред непрогледния мрак!
И контрольорите тръпнат, друг път невидели,
за билет да се бият живи и умрели,
а те въздуха цепят със демонский вик:
“Аз пръв го видях!” “А да искаш ритник?”
Контрольорите наши, като скали твърди,
пенсонерите блъскат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
макар да виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки,
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг – ще дойде заветната спирка...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна, като някой ек,
от спирка на спирка и от човек на човек.